Някъде по същото време, когато се раждат трите части на 'Самуил' - един от най-хубавите ни исторически романи, творба, обагрена в мека, талевска хуманистическа светлина независимо от описваната епоха на бруталност и жестокост, - някъде по същото време в тайнствената лаборатория зрее замисълът на Борис Глаушев. Но нима Самуил не е образ-завещание? Нима той е лишен от автобиографизъм, нима страданието на народния вожд при вида на рухваща България е непознато на писателя, преживял две национални катастрофи? Нима героиката на Самуиловата епоха - епоха на българска бойна слава, е по-малка от героиката на илинденци или от подвизите на българина в Балканската война, на която авторът е жив свидетел? Не си ли пробива път и тук една от идеите - завети на Талев - да търсим българската героика не само в епохите на победи и възход, но и в епохите, които сме свързали в съзнанието си с покрусата от погромите, бидейки не дотам справедливи към мъжествената съпротива на нашите деди... Ал. Спиридонов